Имало едно време
две души,
(или само една,
дотогава нецяла),
които се открили и разпознали
сред хиляди други лица,
отминаващи недокоснати
на забавен каданс.

И пропили един в друг,
до същността си,
до средата на дъното,
по време на един
предесенен дъжд

очи,
ръце,
сърца,
устни,
сълзи,
мечти,
желания.
Напълно.
Неслучайно.

Тогава
Някога
(Из)веднъж
И занапред

Човек няма къде да избяга.
От себе си.